Един прекрасен ден

Резово е последното от редицата китни селища по южното ни черноморско крайбрежие. После е Турция. От нея ни дели морето и река Резовска, която се влива в него. Тя представлява естествената и красива граница между двете ни държави.

За първи път дойдох тук на екскурзия преди 3 години. Лятото беше в разгара си и имаше много туристи, които се разхождаха по алеята, следваща завоите на реката, а отсреща се виждаха граничарите по потници и с автомати в ръце.

Сега е средата на септември, пече като през юли, но ние сме единствените на същата тази алея, а на другия бряг, освен едно магаренце и няколко кравички, които кротко си пасат и потропват звънчета, не се вижда никакво друго живо същество.

Красиво е и спокойно.

Преди да тръгнем на разходка покрай границата решаваме да се отбием в параклисчето на върха и да запалим свещички. Моментът е много специален за мен и на излизане се чувствам пречистена, свободна и с лека душа.

Гледката отгоре е наистина зашеметяваща – долу е морето и устието на река Резовска, а самата река е скрита от очите ни заради буйната растителност по двата й бряга. В близката далечина, докъдето погледът стига, са се ширнали пясъчните дюни на турското крайбрежие, а на наша територия се е паднало само едно миниатюрно плажче, което според Борислав така или иначе не предразполага за плажуване :)

Вървим покрай реката, аз се взирам в гъстата растителност отсреща и разпалено разказвам как е било предния път. Борислав разсеяно ме слуша, наслаждава се на прекрасната природа и никак не изглежда разочарован от липсата на човешко присъствие и на двата бряга. Завеждам го до бариерата, където при първото ми посещение стоеше граничар, а сега е пусто, но все толкова горещо и мистериозно.

Връщаме се обратно, вече сме доста гладни, но сме спокойни все едно си отиваме вкъщи, където майка ни чака с усмивка и вкусна манджа – реалност, от която за съжаление в този момент ни делят 400 км :)

Мястото, към което уверено крачим, не е обикновено. В него можеш да влезеш само с препоръка. Или с клубна карта, която, както разбрахме малко по-късно, не се получава лесно. Ние имаме препоръка, имаме и резервация – и двете от нашия хазаин и нов приятел Живко, който е редовен посетител и почетен член на клуба, пред чиято врата-мрежа стоим.

Чета надписа на голямата табела отстрани и с удивление си спомням как преди 3 години стоях пред същия този надпис и се чудех на странното му съдържание, без дори за миг да допусна, че някога ще стана член на този симпатичен рибарски клуб, ще ми сготви и сервира лично неговият собственик и ще ми разказва нелеката история на живота си с усмивка и несломим дух...

Бай Васко е “главен готвач по професия и рибар по принуда”. Направил е Даляна преди 9 години сам под присмехулните погледи на околните. Сега мястото е известно с чистата и вкусно приготвена рибна храна, доброто обслужване, невероятната атмосфера, която струи отвсякъде, и ограничения, но не невъзможен достъп до него.

В ранния жарък следобед на първия учебен ден ние сме единствените гости тук. Посрещат ни с усмивка, настаняват ни на най-удобните места – “с облегалки за гърба” :) и ни запознават с менюто – рибена чорба и рибно плато. Шопската салата се подразбира, а аз с възторг наблюдавам как бай Васко бере доматите за нея от градината отстрани. Когато ни я сервира, ароматът на зеленчуците разпалва и без това големия ни апетит, а количеството и вкусът й го задоволяват напълно на този първоначален етап.

Почти едновременно със салатата ни сервират и рибената чорба. Поръчали сме си само една, за да я опитаме, защото аз не съм много сигурна дали ще ми хареса. Братът на бай Васко, който му помага както в риболова, така и в сервирането, се усмихва лукаво и казва: “Добре, добре, опитайте я, има още.” А бай Васко се провиква от кухнята със заповеднически звучаща препоръка: “Нищо не слагайте, само люто!” Лютото и солта стоят по масите в уникални солнички, правени от самия него, както той сам с гордост изтъква, като вижда как ги разглеждам в захлас.

Предпазливо опитвам от чорбата и... поръчваме втора :) Вкусът й наистина е изключителен! Питам готвача-рибар за рецептата, но той отказва да я даде. “Има 18 вида риба, какво да ти ги казвам, като няма да можеш да ги намериш...” – отново се усмихва, но е категоричен и аз се връщам към букета от вкусове, сред които освен рибата разпознавам още лук, девесил и магданоз. И джоджен и риган, както по-късно благосклонно ми разкрива той. Гъстотата и видът на рибената чорба ясно говорят за наличието на застройка, но аз не рискувам да питам повече, а се наслаждавам мълчаливо и с неприкрито удоволствие на този кулинарен шедьовър.

Рибното плато е едно за двамата и съдържа 5 вида прясна риба – ватос, сафрид, попчета, скорпид и миджит. Макар че е пържена, рибата не е нито мазна, нито тежка, а на вкус е просто фантастична. Поднасят ни я с резени лимон, чийто аромат изкусително се смесва с рибния и предизвиква ново слюноотделяне, макар че гладът ни вече е приятно потушен от вкусните предястия.

“Почнал съм от фаза нула и всичко съм постигнал с труд. Но нямаш ли дух...” Бай Васко не спира да ни разказва, все едно сме стари приятели, които не са се виждали отдавна и имат много да наваксват. Спира за момент да ме пита само какво пиша в бележника си. “Записвам си думите ти, които са ми направили впечатление” – отговарям му с усмивка, а той махва с ръка и продължава да говори. Показва ни “лаптопа” си – голяма тетрадка с омазани страници, в която записва на ръка резервациите си. Когато понечвам да го снимам обаче, го скрива зад гърба си като малко дете и не позволява. Но пък охотно ми позира с капитанската си шапка и широка усмивка. 

Осъзнавам, че ни е харесал, когато ни дава клубна карта и с дяволита усмивка отправя предизвикателството си: “Ако можеш да имитираш подписа ми, ей сега на момента печелиш 1000 лева.” Не мога, разбира се и той го знае, но се опитвам да разгадая поне откъде започва и как свършва. Неуспешно, уви. Не заради парите, естествено :)

Благодарим му от сърце за честта да ни приеме в клуба си и се изненадвам от неочаквания му въпрос дали сме останали доволни. Става ми мило как този 60-годишен морски вълк, очукан от живота и морските вълни, обръгнал на несгоди и грубости от хора и институции, е жаден за нашето внимание и признание. “Как да не ни е харесало, не виждаш ли, че не съм спряла да се усмихвам!” – Прегръщам го, а той се смее доволен и ни изпраща с думите: “И нямам аз нужда от реклами, фейсбук и други подобни. Но на приятелите си може да разкажете.”

Избухваме в смях и затваряме зад гърба си мрежата, която отделя това приказно място от останалия свят. А бай Васко отива да обядва... пълнени чушки... :)

По пътя към плажа на Силистар не спираме да си говорим за чудесните мигове, които сме имали до момента. Пясъкът и морето са чисти и топли и оставащите до края на деня часове, които прекарваме в тяхна компания, се изнизват бързо и неусетно. Потегляме обратно с последните лъчи на залязващото слънце. Почти не говорим, но мълчанието ни е наситено със споделеното щастие и взаимното ни присъствие...

Има дни, които чакаш с нетърпение, планираш всичко до последния детайл, предвкусваш удоволствието, а когато чаканият момент най-накрая настъпи, се оказва, че нищо не се случва така, както си планирал и всичко е едно голямо разочарование...

Но има и такива дни, които, без да си очаквал, се записват в паметта ти като едни от най-хубавите в живота. Дни, в които нещата просто се случват, без да си ги планирал, приятните преживявания се състезават за твоята усмивка и на нея не й остава нищо друго, освен да не слиза от лицето ти :)

Този беше точно такъв – един незабравим ден, пълен с щастие, слънце и много усмивки!