Прощъпулникът на Вяра

Гледам я, фокусирам, снимам. Поглеждам снимката и... о, боже, колко е пораснало моето бебе – на мама голямото мъниче! Поглеждам я, усмихвам й се и протягам ръце да я прегърна. Тя също ми се усмихва, навежда русата си главичка настрани, кокетничи, но не идва веднага при мен. Гледа ме уж небрежно, чака какво ще направя, а аз скачам и я грабвам, вдигам я високо-високо, целувам я, завъртам я в танц и пак я целувам. Тя се залива в къдрав смях, гушка се в мен и веднага след това се извива и се изплъзва бързо от ръцете ми, крачетата й докосват пода и докато се усетя, те са изтупуркали чак до дивана в другия край на стаята. Отсреща ме гледат дяволито най-сините изворчета на света. Аз скачам, гушкам я и всичко се повтаря отново и отново, пак и пак...

Прохождането й откри цяла нова вселена с толкова много интересни неизучени неща. Вече няма неотворен шкаф, неизследвано чекмедже, неиздърпан кабел, неизвадени плодове, зеленчуци, дрехи, обувки, тенджери, чинии... Вече нищо не е в безопасност. Включително и тя самата. Още не е спаднала цицината на главата, а вече има кръв на брадичката, драскотина на бузката и тези бисерчета в очичките.

Представях си прощъпулника като летен празник в парка с приятели, роднини и много дечица. Да, ама не. Въпреки че от доста време ходеше стабилно като я държим за ръчичка, Вяра не искаше да се пусне сама за повече от няколко крачки. Въпреки опитите и предложенията на познати да я излъжем да ходи сама, твърдо бях решила да не я пришпорвам. Когато – тогава. Знаех, че ще се случи тогава, когато тя сама прецени, че е готова за това.

Майка често обича да ми разказва как аз съм проходила: пуснала съм се с разперени напред ръце и вик „Ааааааа“ и съм се приземила в прегръдките й. Ами Вяра проходи горе-долу по същия начин :) – с разперени напред ръце, но съсредоточено и мълчаливо, приземявайки се ту в моите прегръдки, ту в тези на тати. Гръмкото „Ааааа“ се появи малко по-късно и съпровождаше самостоятелните й разходки от дивана до хладилника, от вратата до стола и т.н., като според мен то беше възторженият и тържествуващ възглас на получилото свобода и независимост в придвижването си мъниче.

Прощъпулникът беше в неделя, на Антоновден, с първия истински сняг за тази зима, в семеен кръг у нас.

Сутринта омесих питката, украсих я с миниатюрни бебешки стъпчици покрая, а в средата сложихме Вяра да стъпи с двете си крачета, за да се получат отпечатъците им. За съжаление, след изпичането, те вече не личаха така, както преди това, та добре, че ги снимахме.

Предиобедът мина в снежни игри, шейна и зачервени усмихнати бузки.

Това осигури здрав следобеден сън, който използвах, за да довърша шиенето на новата й поличка за празника и да подредя масата.

Акцентът безспорно бяха анасоновите сладки във формата на краче, половината от които бях украсила с глазура в бяло, розово и лилаво.

Мама Катя (свекърва ми) осигури белия чаршаф, по който да търкулна питата, а Борислав подреди на дивана предметите, които бяхме подготвили и нарекли специално за повода, за да са непознати и нови за Вяра. Ето ги:

Вяра се устреми към дивана, поразгледа-поразгледа и първото, което хвана, беше палитрата със сенки за очи. Веднага след това грабна сметалото, хвърли сенките и щастливо започна да маха с него в ръка. След малко хвърли и него, обърна се към дивана и взе ножичката в едната си ръка и кубчето в другата. Майка мъдро заключи: всестранно развита личност, това е!

Аз гушнах малката ми принцеса, целунах я и й казах: Каквото и да избереш, мъничка моя, да си щастлива по пътя, който вървиш! Жива и здрава и щастлива! Това е.