Вяра се роди на 24.02.2014 г. в 3:08 ч. сутринта, точно една седмица преди термина.
Раждането беше тежко, трудно и съвсем не това, за което се бях настроила и исках да бъде. Започна нормално, протече крайно медицински асистирано (въпреки несъгласието ми при всяка една намеса) и завърши със секцио по спешност, след като 3 часа бях напъвала без напредък при почти пълно разкритие...
Физическата травма преодолях бързо, залисана в грижи около малкото ми съкровище през дългите десет дни престой в болницата. Психическата травма, душевната болка, безсилието, усещането, че съм се провалила и че е можело да бъде различно ме владееха до скоро - повече от 4 месеца след раждането. "Излекува" ме един лекар-ортопед, при който бях отишла с болки в кръста и колената, и с който коментирах начина, по който съм родила - бързото стигане до почти пълно разкритие и спирането на процеса след това. Той веднага ме попита: "Падала ли си на дупето си като малка?" Ахнах, защото изпревари въпроса ми и защото аз самата вътрешно постоянно се питах, дали онова изключително болезнено падане върху опашката ми като малка в минералната баня не е причинило някаква вътрешна деформация на таза, която е препятствала слизането на бебето докрай и преминаването му през родовия канал. Ортопедът ми обясни, че при такива падания може да се счупи опашната кост, която впоследствие зараства така, че естественото раждане става практически невъзможно. Аз разбира се ще си направя снимка след като спра да кърмя, за да съм абсолютно сигурна, защото това ще определи и бъдещите ми раждания. Но по-важното е, че след този разговор с ортопеда аз се помирих със себе си, успокоих се и разбрах, че нищо повече не съм можела да направя, за да се роди бебето по нормален начин.
Благодарна съм и съм щастлива, че в крайна сметка всичко свърши добре и че Вяра се роди жива и здрава, преживяла по-голямата част от почти естествения родов процес.
Моето мъниче е най-прекрасното и стойностно нещо в моя живот. Вяра е дар Божи, моето Чудо, моето съкровище и най-голямо щастие!
Тя се роди мъничка и крехка, но пълна с воля за живот, точно както я усещах в корема си. Бореше се за всяка глътка въздух и кислород, който й подаваха в първите три дни от живота й. Засука веднага щом я сложих на гърдите си, когато ми я дадоха на четвъртия ден от раждането; така жадно суче и до днес :) Казваме й Пружинка и Живаче, защото безкрайно много й отиват :) Нашата дъщеря расте бойна, щастлива, гукаща и любопитна :) И дружелюбна, общителна и любвеобилна, както отбеляза преди няколко дни Баба Мими, след като ни отмени за малко в грижите и игрите с нея.
Бъди здрава и вярвай в себе си, мое малко момиче! Вярвай в доброто и в любовта! Вярвай, че можеш! Вярвай, че си! Обичам те!