Винаги съм знаела, че ще кърмя детето си. Никога не съм се колебала по този въпрос – нито теоретично, докато бях бременна, нито на практика, когато родих и трябваше да се боря с персонала в болницата за правото да кърмя собственото си бебе, както и със загрижеността на близки и познати за количеството и качеството на кърмата ми...
Родих Вяра със секцио по спешност, защото въпреки почти пълното разкритие и крайно изтощителните и болезнени тричасови напъни, раждането не напредваше. Дадоха ми я чак на четвъртия ден, защото малко след раждането се е наложило да я сложат на кислород и да я държат под наблюдение, което осуети началото на нейното естествено хранене, както и отложи болезнено дълго моята среща с нея. Очите ми още се пълнят със сълзи, като си спомням онези тежки часове и дни след секциото, когато първо молех да ми донесат бебето, защото не ми разрешаваха да ставам, а след като ми казаха, че мога да почна да се раздвижвам в леглото, станах и тръгнах по коридорите да я търся. В стаята с кислорода не ме пускаха, аз обаче ходех и се молех; хокаха ме и ме гонеха, аз се връщах пак и пак, и пак, докато някоя акушерка не се смилеше; накрая свикнаха с постоянното ми присъствие, макар че не спряха да ме хокат и гонят, но и отвреме-навреме ми се усмихваха наред с това. После почнаха сами да ме викат, като ме видеха да кръстосвам коридора в очакване...
Кърмата ми дойде на втория ден. Гърдите ми се втвърдиха и вдигнах лека температура и толкова. Никакви нетърпими болки, втрисания и други усложнения не съм имала. Цедях се през 2 часа. Изцедената коластра събирах в стерилни контейнерчета и пликчета, които държах в хладилника в стаята. Борислав ги отнасяше вкъщи всяка вечер и ги замразяваше във фризера. Междувременно са хранили Вяра с адаптирано мляко. Поисках да давам изцедената кърма, за да я хранят с нея, но ме срязаха, че не може, защото нямало как да са сигурни, че кърмата ми е стерилна!!! Посъветваха ме да хвърлям изцеденото, даже ми казаха, че въобще няма смисъл да се цедя. Естествено не ги послушах. Стисках зъби и се молех да ми дадат бебето час по-скоро. Нямах търпение да я гушна, да й дам да суче, копнеех да бъдем заедно. Не можех да повярвам на ушите си, когато на четвъртия ден ми казаха, че ще ми я донесат. Стоях вцепенена без никаква реакция и д-р Генова (благодаря й от сърце за всичко!) с усмивка ми повтори и потрети: „Ще ти дадем бебето, мила. Бебето ще бъде при теб в стаята.” Приготвих се за нея с трепет – преподредих и изчистих стаята, измих се и се преоблякох. Зачаках. Когато ми връчиха малкото вързопче, сърцето ми ликуваше. Гушнах я и веднага я сложих на гърдите си. Засука на мига.
Сълзите не спираха да текат от очите ми, сърцето ми преливаше от благодарност и от щастие. И от гордост, спомням си. Мислех си: ето успях, оттук нататък всичко ще бъде наред. Когато й дадох другата си гърда обаче, нещата не се получиха, колкото и да се опитвах. Вяра сучеше с лекота от лявата ми гърда, но дясната все не успяваше да засуче. Цедях я, за да не спре лактацията, докато Вяра постепенно не се научи да суче и от нея. Забавното беше, че когато сучеше от лявата ми гърда, Беба правеше знака за победа с ръчичка – V като victory, а когато папкаше от дясната, вдигаше средното си пръстче :) Постепенно спря да го прави, но и до ден-днешен лявата ми гърда е по-предпочитана и по-продуктивна от дясната.
На всеки три часа денонощно (с една пауза през нощта в 3 часа) акушерките влизаха и предлагаха биберон с адаптирано мляко. Първия път го взех, но го изхвърлих; после го отказвах всеки път. И всеки път с изненада възкликваха: „Ти кърмиш ли? А имаш ли кърма?” Твърдо отговарях: „Да, имам!” Заради жълтеницата обаче Вяра беше сънлива и сучеше дълги часове и заспиваше на гърдите ми. Бях тотално изтощена от безсъние и напрежение и копнеех да си идем вкъщи. За съжаление обстановката в болницата изобщо не беше благоприятна за този така деликатен етап, какъвто е началото на кърменето. Нито лекарите, нито акушерките, нито санитарките, нито студентите се съобразяваха с това, че в дадения момент бебето суче на гърдите ми. Колко пъти се случваше Вяра тъкмо да е засукала и да суче активно след като преди това ту е сукала, ту е заспивала, и някой от гореспоменатите влизаше и взимаше бебето от гърдите ми – веднъж за да го прегледат, друг път да го изкъпят, трети път за някакви изследвания и т.н., и т.н. Единственото спокойно време беше през нощта. Кърмех Вяра на поискване, а тя се будеше често и сучеше и заспиваше, после пак сучеше и пак заспиваше... Колко е изсуквала и дали е наддавала аз не се притеснявах. Вълнуваше ме само дали тя суче правилно, което слава богу беше така. Когато ни изписаха на десетия ден, тя тежеше толкова, колкото се беше родила – 2720. Като по учебник. Бях щастлива. Кърмех бебето си. Отивахме си вкъщи.
|
|
|
Последваха два безкрайно изтощителни, тревожни и безсънни месеца...