Има два типа хора.
С едните сте близки, докато сте заедно, докато се виждате често, докато общувате интензивно, докато ги „обгрижвате” така да се каже. В един момент, когато контактите ви се разредят поради обективни причини (заетост, болест и т.н.), ви зашлевява отдалечеността и студенината, която лъха от тях. За да се възстановят предишните отношения, ви коства много енергия и време, докато ги убедите, че всичко си е постарому и че не вие сте отчуждените, а те.
С другите общувате еднакво, без значение дали сте се разделили вчера или преди седмица, месец или повече. С тях няма напрежение, няма вменено чувство на вина и няма нужда от обяснения защо сте изчезнали от хоризонта за даден период от време. Те знаят, разбират и подкрепят. И не очакват винаги вие да правите първата крачка – пишат, обаждат се и се интересуват как сте, ако сте се „покрили” прекалено дълго.
Ще възкликнете: еми то е ясно, първите не си струват нервите и не са ви истински приятели, а ако са ви роднини – толкова по-зле за тях. Да, на теория изглежда лесно да се направи такова заключение, но на практика нещата могат да се окажат много по-сложни...
Аз естествено си имам и от двата типа хора. Иначе щях ли да пиша за тях? :)
Обичам ги и са ми скъпи. И ги разбирам и ценя – и първите, и вторите.
На първите искам да кажа:
Знам, че ви липсвам и знам, че може би се чувствате отхвърлени и забравени.
Но не сте! Просто периодът, в който се намирам в момента, е изключително труден за мен и изисква да впрегна целия егоизъм, на който съм способна, че даже и назаем ще ми трябва :), за да се справя успешно с това, което ми предстои.
На вторите искам да кажа абсолютно същото. И още нещо:
Благодаря за подкрепата!
И на едните, и на другите казвам:
Благодаря ви, че ви има! Обичам ви!
P.S. Посвещавам този материал на моето семейство и на най-близките ми приятели. Написах го, след като днес Борислав ме трогна изключително много с: „Довечера като си дойда може ли да се видим за малко, да си поговорим и да сме заедно, че имам да ти разказвам толкова много неща?”